Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.10.2010 15:31 - Жестоко интервю с Мишел Уелбек
Автор: urbanjoga Категория: Забавление   
Прочетен: 6016 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 02.01.2014 19:11


 от Сузана Ханиуел.

 

„Харесвате ли the Stooges, попита ме Мишел Уелбек на втория ден от нашето интервю. Остави настрана електрическата си цигара (тя светеше в червено когато той опъваше, изпускайки пара вместо дим), после бавно се изправи от канапето. „Иги Поп написа няколко песни по текстове от моя роман Възможност за остров“, допълни той. „Каза ми, че това била единствената книга, която му харесала през последните десет години“. Най-известният жив френски писател отвори MacBook-а си и чакълестият глас на пънк-легендата изпълни малката кухня, припявайки: “It’s nice to be dead.”

Мишел Уелбек е роден на френския остров La Rйunion, близо до Мадагаскар, в 1958. Както може да се прочете на официалния му уебсайт, бохемски настроените му родители, анестезиоложка и планински водач, „скоро изгубили всякакъв интерес към неговото съществуване“. Той не притежава снимки от детството си. След кратък престой в Алжир, при бабата и дядото по майчина линия, от шестгодишна възраст нататък той е отглеждан от баба си по бащина линия, в северна Франция. След известно време на безработица и депресии, което на няколко пъти го води до престои в психиатрични заведения, Уелбек намира работа като сътрудник по техническата поддръжка към Френското Народно Събрание. („Членовете на парламента бяха много сладки“, казва той.)

Поет още от дните в университета, през 1991 той пише една добре посрещната студия за американския автор на научна фантастика Х. П. Лъвкрафт. На тридесет и шест години публикува първия си роман, Разширяване полето на борбата (1994), в който се разказва за непоносимо скучния живот на двама компютърни програмисти. Романът предизвиква появата на първите му култови последователи, най-вдъхновените сред които създават Perpendiculaire– списание, основаващо се на движението, което те наричат „депресионизъм“. (Уелбек, който приема почетно място в редакционния екип, твърди, че „никога не съм разбирал теорията им и, откровено казано, тя не ме интересува.“) Следващият му роман, Елементарни частици (1998), смесица от социален коментар и директни описания на сексуални сцени, се продава в триста хиляди екземпляра само във Франция и го прави международна звезда. Така започват яростните дебати около въпроса дали Уелбек трябва да бъде приветстван като брилянтен реалист във великата традиция на Балзак, или отхвърлен като безотговорен нихилист. Един озадачен критик от Ню Йорк Таймс нарича романа му „дълбоко отблъскващо четиво“. Друг го описва като „неприятно дебнещ някъде в пространството между сладострастието и психичното заболяване.“) Редакцията на Perpendiculaire пък е обидена от онова, което според тях е неговото реакционно отхвърляне на движението за сексуално освобождение и го премахва от състава на списанието.

Няколко години по-късно майка му, смятайки, че е била некоректно представена в някои от автобиографичните пасажи на романа, издава собствени мемоари в 400 страници. За пръв и последен живот в публичния си живот Уелбек получава широка поддръжка от френската преса, която се вижда принудена да признае, че дори и суровият портрет на майката-хипи от Елементарни частици не може да се сравнява със самовлюбената личност, появяваща се на страниците на нейната автобиография. По време на авторското си турне при представянето на книгата тя задава въпроса „Коя майка не е наричала сина си жалко лайнарче?“

През 2001 Уелбек публикува Платформата, разказващ за туристическа агенция, която активно предлага секс-туризъм в Тайланд. В романа това води до терористично нападение от страна на ислямски екстремисти. Някои от гледищата, изказвани от главния герой („Всеки път, когато чуя, че някой палестински терорист, палестинско дете или бременна палестинска жена са били застреляни в ивицата Газа, чувствам прилив на ентусиазъм при мисълта за един мюсюлманин по-малко“), водят до обвинения в женомразие и расизъм, които Уелбек все още трябва да преглъща, за най-голямо лично неудоволствие. „Откъде намирате нерви да пишете някои от нещата, които се откриват в книгите ви?“, попитах го аз. „О, това е лесно. Просто си представям, че вече съм мъртъв.“

По време на едно интервю във връзка с Платформата, Уелбек прави вече прословутото си изказване “Et la religion la plus con, c’est quand mкme l’Islam.” (Един неприемливо мек превод би бил „И все пак най-тъпашката религия си остава исляма“.) Той е даден под съд от група за граждански права, заради реч, насъскваща към омраза, но печели въз основа на клаузата за свобода на словото. „Не мислех, че мюсюлманите са се превърнали в група, която се обижда от всяко нещо“, обяснява той. „Знаех за евреите, които са готови да открият следи от антисемитизъм навсякъде, но при мюсюлманите, честно, там не бях на висотата на времето.“ През 2005 той публикува Възможност за остров, в който се разказва за една бъдеща раса от клонирани хора.

Имайки пред вид репутацията на Уелбек като човек, който се напива и започва да се натиска на журналистките, които го интервюират, аз се чувствах леко обезпокоена, когато натисках звънеца на скромното му жилище (под краткосрочен наем) в Париж. Но през двата дни, които прекарахме заедно, той беше скрупульозно учтив и доста стеснителен. Облечен в стар пуловер и чехли, той очевидно страдаше от пореден пристъп на хроничната си екзема. През по-голямата част от времето седеше на канапето, пушейки. (Той се опитва да намали цигарите от четири пакета дневно – оттук и електрическата цигара). Говорехме на френски и, от време на време, на английски език, който Уелбек разбира много добре. Всеки от въпросите ми беше посрещан с гробно мълчание, по време на което той издишаше дим и седеше със затворени очи. Неведнъж започвах да се питам дали не е заспал. По някое време отговорът се появяваше – в изтощително-монотонен тон, който зазвуча малко по-свежо на втория ден. Е-мейлите, които ми изпрати по-късно, бяха капризни и очарователни.

Уелбек е носител на множество от главните френски литературни награди, но не и на жадувания Гонкур, който според много хора във френския литературен истеблишмънт му е бил несправедливо отказан. Той е публикувал и няколко книги с поезия и есеистика. Някои от стиховете му са използвани за текстове на песни и Уелбек ги е изпълнявал лично в парижки нощни клубове. Първата дама на Франция, Карла Бруни-Саркози, също има песен, в която използва негова поезия. Неотдавна, Бернар-Анри Леви, другият публичен интелектуалец, когото французите обичат да мразят, написа в съавторство с него Обществени врагове, поредица от писма, за които се очаква да се появят в превод следващата зима. Последният му роман, Картата и територията, ще се появи във Франция през този септември.

В момента ерген, Уелбек е два пъти разведен и има син от първия си брак. От 2000 г. насам той живее на западното крайбрежие на Ирландия и прекарва летата във вилата си в Андалусия.

Paris Review: Кои са литературните ви предшественици?

Уелбек: Напоследък започвам да се чудя. Отговорът ми винаги е бил, че съм силно впечатлен от Бодлер, Ницше и Шопенхауер, от Достоевски и, малко по-късно, от Балзак. Всичко това е вярно. Това са хората, на които се възхищавам. Обичам и другите романтични поети – Юго, Вини, Мюсе, Нервал, Верлен и Маларме – както заради красотата на произведенията им, така и заради тяхната ужасяваща емоционална интензивност. Но we



Тагове:   Мишел Уелбек,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: urbanjoga
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 606683
Постинги: 249
Коментари: 183
Гласове: 1215