Прочетен: 1816 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 29.06.2018 14:30
Седи си Киро и нарежда: „Проклетийоооо, Проклетийо, проклета си, ама си много хубава.......“.
( Моля, кликни върху снимките)
Сепнах се и излязох от унеса и мислите, реещи се някъде над върховете. Погледнах го с лека почуда... "Какви ли са тези самопризнания след толкова години съвместен живот“. Че съм проклета....сигурно е така. Все пак жена съм. А дали съм хубава.....е, на това се надявам.
Оказа се, обаче че тези хвалебствия въобще не бяха отправени към мен. Киро в този момент май съвсем беше забравил за съществуването ми, имайки предвид къде се намираме. Той говореше на планината. Погълнат от гледката и красотата на върховете.
В планината Проклетия сме, наричана още Албански Алпи, на територията на Черна гора.
Седим в подножието на Карамфилите, красиви върхове, сплетени като венец над долината Гребайе.
Пристигнахме тук на смрачаване, след уморителното пътуване по завоите на Черногорските пътища.
Не стига това, ами ни валя щедро и обилно
в последните часове, преди да се доберем до предварително резервираното бунгало в „Катун Мая Каранфил“.
Умората ни някак бързо премина, от гледката която се ширна пред очите ни
и най-вече от топлото посрещане на домакините. Тървествувахме. Тървествуваше и колата - след толкова приключения и пътешествия вече беше навъртяла 200 000 км.
във вярна служба на господарите си (Дон Кихот и Санчо Панса).
Ресторантчето ни предложи уют,
а гостоприемните домакини - изобилна, вкусна вечеря – чудесно приготвена местна пъстърва и червено винце, предшествани от свежа салатка и пивка ракийка.
Ще речете – „Нищо чудно – балкански синдром“. Да, ама пък е разпускащо и приятно. Прибирайки се в бунгалото се молехме времето през утрешния ден да е по-благосклонно и поне да спре да вали. Настъпи нощта и спахме като къпани, (защото се бяхме изкъпали).
Очевидно молбите ни бяха чути, защото на следващата сутрин слънцето изгря и обля с лъчите си скалистите върхове.
Даже, като че ли беше акустирало в чинията на Киро, под формата на вкусен омлет.
В тази идилична действителност изпихме сутрешното си кафе.
Продължавахме да се щипем, за да се уверим, че не сънуваме, а всичко е наяве.
Истинско си беше всичко. И приказните къщички около нас
и райската зеленина,
и вълшебните върхове.
Истински бяха и планинските пътеки, които ни водеха нагоре към върховете
с китните планински маргаритки
и изобилстващите от плод горски ягоди.
Стигнахме донякъде и поехме надолу, защото денят вече преваляше. Взехме си своето. Доставихме си удоволствието, което бяхме планирали. Не мислехме да катерим върховете, просто искахме да се полюбуваме на неповторимата красота, която ни предлагаха върховете, гледани от долината Гребайе.
Киро пък се любуваше и на местното соц. тракторче,
произведено още в Югославия и славещо едно отминало време. А унгарските туристи, горди собственици на скъпарските мотоциклети, сигурно ни се чудеха на акъла задето се заплесваме по това старо тракторче, а игнорираме Харли Дейвидсъните им.
И пак дойде вечерта, и пак ядохме пъстърва, и пихме червено вино,
любувайки се на изгряващата луна.
И така, три дни и три нощи.....в рая. На четвъртия програмата ни продължаваше към друга дестинация. Затова си направихме селфи с гостоприемните ни домакини,
сбогувахме се с уверение, че отново ще се видим и потеглихме.
И до сега честичко разглеждаме снимките от това приключение и си мечтаем. Мечтаем за момента, в който отново ще се върнем на това божествено място.
Веселите курортисти- еротична шега
Готови са отговорите на въпросите на Евр...