Ние младите, особено юношите, си мислим, че можем всичко и  нищо лошо не може да ни се случи, затова и не бива да му мислим толкова, нали? Животът си е само наш и на никого друг, имаме строго охранявано лично пространство и със зъби и нокти не позволяваме на никого да ни се бърка, още по-малко родителите ни. Същото се отнася и за професионалните ни планове, които трябва да бъдат само наши и под ничий друг контрол. Аз също съм юноша и много често ми се иска това наистина да беше така. Но разбрах, че никое младо поколение не е постигнало успехи без помощ от старото.

Една от големите ни пречки (която създава множество други) е, че сме много лесно податливи на моментни емоции и преживявания. Както се казва – хормоните бушуват, кръвта кипи. Търсим едва ли не екшън в живота си. Искаме пълна свобода на решенията и желанията си. Искаме да сме сами някъде, няма значение къде, заедно с другите като нас. Но когато дойде преходната зона, в която всеки един от нас се замисля за истинския си живот, не знаем какво точно трябва да направим и от къде да започнем.

Ние сме олицетворение на дивото в затворения свят. А светът не е затворен, но ние го чувстваме такъв, заради задълженията, които изисква. Смятаме, че пропиляваме младостта си в работа и учене. Това така ли е наистина? В България не случайно се казва: „Работи докато си млад, за да е спокоен животът ти, когато не можеш да работиш!”

 Като всеки един човек и ние искаме да оставим нещо след себе си. Как можем да постигнем това в търсене на свободата? И то каква свобода? Да се освободим от задълженията си и ако може да се възползваме от благата на живота. Когато се замислим, свободата, която  си представяме може да се превърне в бреме, отколкото в спокойствие и щастие. Защото не това е истинската свобода. А ние разбираме истината, когато съзреем. Тогава първо осъзнаваме, че винаги имаме нужда от помощта на зрелите хора, защото те по-добре знаят как и какво е нужно за да живеем нормално в обществото. Те ни научават какъв е истинския смисъл на свободата. Свободата на ума и съзнанието. Колкото и да не искаме да ги слушаме, няма къде другаде да се върнем, когато попаднем в задънената улица.  Тогава ще разберем, че само отшелниците живеят без задължения  към нищо и никого.

В младостта си ние можем само да се учим от тези, които знаят повече от нас. Това по никакъв начин не би ни попречило да изпълним професионалните си планове, или да се отдаваме на емоции и екстремни преживявания. Напротив, така ще знаем как да уцелим златната среда. Когато изпитаме нуждата да изчезнем, вместо това можем и да си помислим за хората, които имат желаната от нас свобода, но  със сигурност все още искат някой  опитен да им бе помогнал, когато са избирали пътя си.

Ако всеки един човек е роден да живее сам за себе си, има ли смисъл да съществуват другите хора?